Панагюрското златно съкровище и Решението на ВАС

РЕШЕНИЕ № 4842
София, 08.04.2013

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България – Трето отделение, в съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ВАНЯ ПУНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ГАЛИНА ХРИСТОВА
СВЕТЛАНА БОРИСОВА

при секретар   Десислава Александрова

и с участието на прокурора

изслуша докладваното от съдията     ГАЛИНА ХРИСТОВА

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба вх. № 10055 от 18.06.2012 г. на Стефка Иванова Ангелова от гр. София, срещу Мълчаливия отказ на министъра на културата „за изпълнение на индивидуален административен акт – вписване на Панагюрското златно съкровище в регистър, от Министъра на културата, по чл. 102 и чл. 109 от Закона за културното наследство (ЗКН) като собственост на откривателите и собственика на земята, където е открито.”. Със жалбата е „присъединен” и „иск за обявяване на нищожност на административен акт – вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарна книга № 1 в Регионален археологически музей (РАМ) – Пловдив”. Иска отмяна на „акта на вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарната книга № 1 на РАМ Пловдив” и да (се) „задължи министъра на културата да впише в регистъра по чл. 102 и чл. 109 от ЗКН съкровището като частна колекция на името на братя Дейкови и собственика на земята”, както и „ … обявяване на нищожност на административен акт – вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарна книга № 1 на РАМ – Пловдив.” За да мотивира това свое искане Ст. Ангелова е посочила, че: 1. Панагюрското златно съкровище е намерено случайно на частна земя „ … и затова трябва да се вземе (в)предвид чл. 16 от Закона за старините, а не както е направено неоснователно – по чл. 14”; 2. За случая не е съставен приемо-предавателен протокол между откривателите и директора на Пловдивския музей, „… който задължително се вписва в инвентарната книга на музея и се пази безсрочно в научния архив на музея; 3. „Няма оценителен протокол на съкровището, без който не може да се запише в инвентарната книга …”; 4. „Съкровището не е откупено от Пловдивския музей или от Държавата, изпълнявайки чл. 17 от Закона за старините … Дадена е само парична награда за доблестна постъпка на братя Дейкови и на още 12 човека … ; 5. „Министърът на културата не знае кой е собственика на Панагюрското златно съкровище и начина на придобиване от Държавата”.
С допълнения, получени във ВАС на 19.06.2012 г. (л.14); на 28.08.2012 г. (л.41); на 10.09.2012 г. (л.47); на 11.09.2012 г. (л.51); на 15.01.2013 г. (л.67) и на 22.02.2013 г. (л.68) жалбоподателката е направила уточнения на жалбата си, като моли същата да се счита подадена срещу индивидуален административен акт – писмо с изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г. на министъра на културата, с което е отказал да уважи молбата й от 11.04.2012 г. (л.7). Искането се състои в това писмото с изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г. на министъра на културата да бъде обявено за нищожно; да се обяви за нищожен акта на вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарната книга № 1 на РАМ Пловдив; да се задължи министъра на културата да впише в регистъра по чл. 102 и чл. 109 от ЗКН съкровището като частна колекция на името на братя Дейкови и собственика на земята Георги Топалов. Жалбоподателката сочи, че писмото не отговаря на изискванията на чл. 59 от АПК за форма на индивидуален административен акт – не съдържа както фактически, така и правни основания за отказа.
С молби от 04.10.2012 г.(л.59); от 17.10.2012 г. (л.63); от 06.11.2012 г. (л.64); от 19.11.2012 г. (л.65); от 22.02.2013 г. (л.77); от 14.03.2013 г. (л.92) и от 19.03.2013 г. (л.107) жалбоподателката е посочила доказателства и е направила доказателствени искания.
Ответникът – Министърът на културата, чрез пълномощника си адв. Л. Карпузова от САК, представя подробно мотивирано писмено становище за неоснователност на жалбата (л.88-90).
Заинтересованата страна – Регионален археологически музей (РАМ) гр. Пловдив, чрез директора си доц. д-р К. Кисьов, пледира за неоснователност на жалбата по съображенията, изложени в отговор на същата (л.53), към който са приложени доказателства (л.54-58).
Заинтересованата страна – Национален исторически музей не взема становище по жалбата и не изпраща представител в откритото съдебно заседание.
Настоящата инстанция, като съобрази изложеното в жалбата, становището на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
1. Жалбата в частта, с която е поискано да се обяви за нищожен акта на вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарната книга № 1 на РАМ Пловдив, е процесуално недопустима и като такава ще следва да се остави без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати по следните съображения:
Съгласно чл. 20 и сл. от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, издадена от министъра на културата (публ. ДВ, бр. 101 от 18.12.2009 г.) Регистърът представлява единна електронна база от данни, която се поддържа от дирекция „Културно наследство” на Министерство на културата и от националните и регионални музеи, като вписванията се извършват от оторизирани служители. Следователно, самото вписване е правно-техническа дейност по поддържане на Регистъра, а не административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК.
При това положение акта на вписването на предметите от Панагюрското златно съкровище в Инвентарната книга № 1 на Пловдивския музей, извършено през 1949 година, при което е създаден документ с определено съдържание, като правно действие не подлежи на съдебен контрол и оспорването му е процесуално недопустимо. В същия смисъл съдът се е произнесъл с вече влязъл в сила съдебен акт – Определение от 26.03.2012 г., постановено по адм. дело № 1205/2012 г. от Административен съд София-град, оставено в сила с Определение № 9062 от 25.06.2012 г., постановено по адм. дело № 5739/2012 г. от Върховния административен съд по отношение на идентична жалба на друг от наследниците на братята Дейкови, а именно Павел Иванов Цветанков.
2. Жалбата срещу изричния отказ на министъра на културата, обективиран в писмо изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г., да впише по реда на чл. 102 от ЗКН Панагюрското златно съкровище като частна колекция на името на братята Дейкови е депозирана в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.
Правния си интерес от оспорването Стефка Ангелова мотивира с факта, че е наследница по закон на единия от откривателите на съкровището – Павел Георгиев Дейков (поч. на 01.02.1988 г.). Според жалбоподателката то все още е собственост на откривателите му и на собственика на земята (л.8). Ето защо изричния отказ на административния орган засяга пряко нейни права и интереси.
Настоящият състав приема, че жалбата е процесуално допустима. Съгласно чл. 102, ал. 1 от ЗКН в Министерството на културата се създава и води регистър на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство, а съгласно ал. 4 на същият текст – при промяна на собствеността върху вече регистрирана културна ценност … нейният приобретател … е длъжен да уведоми лицата по ал. 3 за отразяване на обстоятелството в регистъра. От министъра на културата в конкретния случай е поискано да отрази в регистъра на движимите културни ценности факт, различен от вече установения, а именно, че Панагюрското златно съкровище е частна колекция. Министърът е отказал да впише посочената културна ценност като колекция на физически лица, който отказ засяга права и интереси на жалбоподателката. Ето защо настоящият състав приема, че жалбата е насочена срещу административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, тъй като с писмо изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г. са засегнати права и интереси на Стефка Ангелова.
Разгледана по същество обаче тя е неоснователна при следните съображения:
Производството пред административния орган е инициирано с молба вх. № 94-00-597 от 11.04.2012 г. на Стефка Иванова Ангелова за регистрация на частна колекция – Панагюрско златно съкровище (л.7-8) в регистъра по чл. 102 и чл. 109 от ЗКН „като собственост на откривателите братя Павел, Петко и Михаил Георгиеви Дейкови и собственика на земята Георги Недков Топалов” с мотивите, че: 1. съкровището е намерено случайно на частна земя, поради което за него е приложим чл. 16 от ЗСт; 2. не са били съставени приемо-предавателен и оценителен протоколи; 3. не е било откупено по реда на чл. 17 от ЗСт и Министерството на културата (МК) не знае кой е собственика.
Административният орган е преценил молбата за неоснователна и е отказал да я уважи. В мотивите на органа се сочи, че към момента на откриване на Панагюрското златно съкровище е бил в сила Законът за старините от 1911 г. (ЗСт). Съгласно чл. 14 от същия откритите в държавна, окръжна или общинска собственост старини принадлежат на държавата. Посочено е още, че Панагюрското златно съкровище, като движима културна ценност, е заведено в основен фонд на Регионалния археологически музей Пловдив (РАМ) с инвентарни номера от 3196 до 3204 като статута му е непроменен или оспорван през годините, т.е. от датата на откриването му собствеността е само и единствено държавна. Въз основа на тези съображения административният орган е намерил молбата за вписване на съкровището в регистъра по чл. 102 от Закона за културното наследство (ЗКН) на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство, като частна колекция за неоснователна.
Решението е правилно и не страда от пороците, посочени в жалбата.
Въз основа на събраните с административната преписка и в хода на съдебното дирене доказателства, доводите и възраженията на страните, настоящият съдебен състав намира за установено следното от фактическа страна:
На 08.12.1949 г., при копаене на пръст в района на тухларна фабрика „Мерул”, на около 15 м. от р. Мерул и на 2.2 м дълбочина работници от фабриката попаднали на изолирана находка, състояща се от девет златни антични съда. Съгласно приложената по делото на л. 86 нотариално заверена декларация на Стефан Илиев Калпаков, който към датата 08.12.1949 г. е заемал длъжността председател на Околийския народен съвет в гр. Панагюрище, на същата дата „ … към обяд в кабинета нахлуха възбудени братя Дейкови и като заявиха „Вижте какво носим” изсипаха на масата съдовете от Златното съкровище, по което още имаше полепнала глина”. Според данните му веднага е било съобщено с телеграми в Пловдив и София, съкровището е било изложено три дни „във витрината на Хавлиената фабрика, за да го види населението”, след което на 10 или 11 декември е предадено „в Пловдив, за да го видят и пловдивчани”.
От изложеното в становището на Регионалния археологически музей Пловдив изх. № 312 от 27.12.2011 г. (л.11-12) се установява, че в архива на музея и в държавния архив действително „няма запазен приемо-предавателен протокол между откривателите братя Дейкови и бившия директор на музея Д. Цончев, който е приел съкровището и го е завел в инвентарната книга на музея още през 1949 г.” .
В изготвения, от директора на Народния археологически музей Пловдив, по повод откритието доклад изх. № 35 от 16.01.1950 г. (л.78-83) е посочено, че „намервачи (на съкровището) са тримата братя работници от тухларната … Петко Георгиев Дейков, Павел Георгиев Дейков и Михо Георгиев Дейков, които според събраните сведения в града, са извънредно честни хора”. Поради липса на достатъчно средства музейният комитет е определил първоначално възнаграждение на тримата братята по 100 000 лева, което впоследствие е завишено на по 300 000 лева. Пак там е отбелязано, че „ … на девет други работници, които са работили на разстояние от 5 до 10 м. от мястото на находката и са се притекли първи към намервачите и евентуално са предотвратили възможността за укриване на съдовете, каквато опасност въобще не е съществувала, се определиха на тримата по 10 000 лева, а на останалите шест по 5 000 лева.”.
Изложеното в доклада, досежно размера на възнагражденията се потвърждава от приложения по делото Протокол № 8 от 17.12.1949 г. съставен на заседание на музейния комитет при Народния археологически музей гр. Пловдив. Като е взел пред вид голямата археологическа стойност … на находката, обстоятелството, че същата е „единствена по рода си у нас и е голям принос за материалната култура при робовладелческата епоха в нашите земи, голямата добросъвестност на работниците – намервачи, които веднага са съобщили на съответните власти в гр. Панагюрище, благодарение на което находката е почти (напълно) запазена и че в подобни случаи намервачите следва веднага да (бъдат) възнаградени , за поощрение на бъдещите намервачи на подобни находки” комитетът е взел решение „по силата на чл. 14 и 18 от Закона за старините, тъй като находката е намерена на държавно място”, с което е определено възнаграждение на следните лица: на братята Дейкови – по 100 000 лв; на Петко Бончев Богоев, Алекси Луков Еров и Тодор Стойчев Влайков – по 10 000 лв.; на Георги Стоянов Влашкалиев, Васил Петров Вилинович, Стоян Георгиев Влашкалиев, Добри Георгиев Узунов, Христо Иванов Реджов, Богоя Петков Богоев, Добри Добрев Радулов, … Марков Пулевски и Тодор Кунчев …- по 5 000 лв., общо 365 000 лева (л.54-55).
В този доклад най-подробно и детайлно са описани всичките девет прибора – четири ритона, три кани (йонохойета с кръгли устия), кръгъл поднос с диаметър 0,25 м и деветият с формата на „гръцка амфора, чиито две срещуположни дръжки в горните си части завършват с кентарври”.
С писмо изх. № 838 от 20.12.1949 г. директорът на Народния архитектурен музей е отправил искане до председателя на Градския общински народен съвет, отдел „Наука, изкуство и култура” (НИК) да издаде „платежна заповед на името на секр. касиера на музея за изплащане” на сумата от 365 000 лева, определени по протокол № 8 (л.57).
С доклад изх. № 1485 (датата не се чете) ХІІ.1949 г. началникът на отдел НИК моли управата на ГНС да вземе решение и възнаграждението на тримата братя Дейкови – Петко, Павел и Михо да бъде увеличено от по 100 000 на по 300 000 лева на всеки, като от бюджета за 1949 година им бъде изплатено по 200 000 лв., а от бюджета за 1950 г. по 100 000 лв., а възнаграждението на останалите да остане съгласно протоколното решение на Музейния комитет (л.58). Върху доклада има отбелязване „(од)обрява”.
От данните на приложените по делото писма изх. № 94-00-549(3) от 04.04.2011 г. (л.16); № 94-00-549(2) от 28.03.2011 г. (л.17) и № 04-06-4(1) от 19.09.2012 г. (л.84) , е видно че съкровището е открито на държавно место с неуреден в момента на откриването статут като такова.
От приложеното по делото писмо изх. № 04-06-4(1) от 19.09.2012 г. (л.84) е видно, че община Панагюрище не разполага с документ, доказващ че земята където е намерено Панагюрското златно съкровище през 1949 година е била държавна, а не частна собственост, тъй като първият регулационен и кадастрален план на гр. Панагюрище е одобрен през 1957 г. и в този план теренът, на който е поставен знака за откриването на Панагюрското златно съкровище е включен в кв. 183А с отреждане „Фабрика Мерул” – национализирана към 1949 г.
При тази фактическа установеност се налагат следните изводи:
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от същия кодекс.
1. Писмо изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г. е издадено от компетентния административен орган в кръга на неговите правомощия. Същото е подписано от зам. министъра на културата М. Тодоров, който се е позовал на заповед № РД-09-240 от 11.06.2012 г. на министъра на културата (л.27). Видно от съдържанието на тази заповед министърът е наредил, на основание чл. 26, ал. 2 от Закона за администрацията и чл. 5, ал. 2 от Устройствения правилник на Министерството на културата, за периода на отсъствието му от 12 до 15 юни 2012 г. включително, правомощията му във връзка с текущата дейност на администрацията на министерството да се изпълняват от зам. министъра М. Тодоров …. Следователно, в случая се касае за „заместване” в период на отсъствие на министъра, т.е. когато титулярът е в обективна невъзможност да изпълнява правомощията си, а не за „делегиране на правомощия”, както е отбелязано на печата, поставен в края на писмото. Делегирането представлява възможност, предвидена в закона, временно – за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи (вж. Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите от ВАС, постановено по ТД № 4/2002 г.), какъвто не е настоящият случай.
2. Решението на административния орган, макар и не оформено като такова, е писмено обективирано и мотивирано, т.е. издадено е в предписаната от закона форма и има съдържанието, посочено от нормата на чл. 59 от АПК – наименование на органа, който го издава; адресат на акта; разпоредителна част.
Неоснователно е възражението, че в акта не са посочени фактически и правни основания за издаването му. Министърът е отказал да уважи направеното от Стефка Ангелова искане и да впише Панагюрското златно съкровище в Регистъра на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство по ЗКН като частна колекция поради факта, че същото е открито случайно и съгласно чл. 14 от действащия по онова време Закон за старините след предаването му е станал държавна собственост; заведено е в основен фонд на Регионален археологически музей – Пловдив с инвентарни номера 3196, 3197, 3198, 3199, 3200, 3201, 3202, 3203 и 3204, като статута му е непроменен или оспорван през годините, т.е. от датата на откриване собствеността на Панагюрското златно съкровище е само е единствено държавна. Ето защо административният орган е преценил, че не са налице законово изискуемите предпоставки на чл. 102 от ЗКН и е отказал да уважи молбата (л.18-19).
3. При постановяването административният орган не е нарушил съществено административно-производствените правила до степен, водеща до отмяна на оспорвания акт. Обстоятелството, че в писмото не е посочено пред кой орган може да се обжалва и в какъв срок не е съществено нарушение на процесуалните правила, т.е. на правото на защита на жалбоподателката. Това е така, тъй като към момента на постановяване на изричния отказ страната вече е упражнила правото си на жалба срещу мълчалив отказ по молбата й от 11.04.2012 г.
4. Оспорваният административен акт не е в противоречие и с материалния закон.
Съгласно чл. 102 от ЗКН: (1) В Министерството на културата се създава и води регистър на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство по реда на чл. 100.
(2) (Изм. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) В регистъра по ал. 1 се вписват културните ценности, национално богатство, които са:
1. държавна или общинска собственост;
2. колекция;
3. собственост на физически или юридически лица………………
(4) При промяна на собствеността върху регистрирана културна ценност, в 7-дневен срок от настъпването й, нейният приобретател или упълномощено от него лице е длъжно да уведоми лицата по ал. 3 за отразяване на обстоятелството в регистъра……………..
Редът за вписване на движимите културни ценности в Регистъра на движимите културни ценности е детайлизиран в чл. 7 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности на министъра на културата (публ. ДВ, бр. 101 от 18.12.2009 г.). В регистъра задължително се вписват културните ценности, на които е предоставен статут на национално богатство; тези, които са държавна или общинска собственост и колекциите. Културните ценности, собственост на физически или юридически лица, се вписват в регистъра, когато това е поискано от собственика им.
Съгласно чл. 108 и чл. 109 от ЗКН „колекция” е съвкупност от движими културни ценности, които в своята цялост и тематична свързаност имат научна и културна стойност, а „колекционер” е физическо или юридическо лице, собственик или държател на културни ценности, идентифицирани като колекция и вписани в регистъра по чл. 102 от ЗКН.
В конкретния случай административният орган правилно е преценил, че не са налице материално-правните предпоставки за удовлетворяване на молбата на Ст. Ангелова.
Панагюрското златно съкровище е с безспорна научна и културна стойност и в този смисъл отговаря на определението на законодателя за „колекция”.
Стефка Ангелова обаче не е доказала качеството си на „колекционер” – собственик или държател на културни ценности. Такова качество не е придобивал и наследодателя й обратно на твърденията в жалбата и молбата й до МК.
Няма спор по делото, че на 08.12.1949 година братята Павел, Петко и Михаил Дейкови са намерили деветте златни прибора известни като Панагюрското златно съкровище. Свидетели на факта са станали останалите работници – Петко Бончев Богоев, Алекси Луков Еров, Тодор Стойчев Влайков, Георги Стоянов Влашкалиев, Васил Петров Вилинович, Стоян Георгиев Влашкалиев, Добри Георгиев Узунов, Христо Иванов Реджов, Богоя Петков Богоев, Добри Добрев Радулов, … Марков Пулевски и Тодор Кунчев.
Установено е по безспорен начин също, че съкровището веднага е било предадено в Околийския народен съвет Панагюрище, още с пръста по него, за който факт свидетелства Стефан Калпаков (л.86).
Следователно, нито братя Дейкови, нито някой от останалите работници са имали дори и за момент намерението да задържат или усвоят по някакъв начин намереното. От една страна това им поведение е патриотично, честно и доблестно, а от друга е било напълно съобразено с действащото законодателство и по-точно със Закона за старините (ЗСт). Съгласно чл. 12 от с.з. „Който намери каквито и да било старини дето и да било, длъжен е да съобщи и да ги предаде срещу разписка, било на най-близкия окръжен или градски музей, било на административните власти.”, тъй като в противен случай същите могат да бъдат конфискувани (чл. 20 от ЗСт – „ Всички движими новооткрити старини, за намирането на които не е известено съгласно чл.12, се конфискуват.”).
По делото не се доказа за предаването да е била съставена разписка или приемо-предавателен протокол по изказа на жалбоподателката. Това „нарушение” обаче не е съществено. От една страна разписката е документ, който ползва „намирвача” с оглед на факта, че е изпълнил задължението си по закон и е предал старините. По този въпрос не е възниквал никакъв спор, а и заслугата на братята Дейкови е документално и исторически призната. От друга страна такава разписка би ползвала откривателите, за да им бъде определено и изплатено възнаграждение, по който въпрос също не е възниквал спор. На 17.12.1949 г. на заседанието на музейния комитет вече са били завишени първоначално определените размери на възнагражденията за тримата братя от по 100 000 на по 300 000 лева (л.58), което е в съответствие с чл. 19 от ЗСт: „Възнаграждението и стойността на предметите, които ще се вземат за народните музеи се определя от надлежния комитет.”. Няма данни откривателите да са били недоволни от размера на възнаграждението или от констатациите по Протокол № 8 (л.54-55), Доклада на директора на НАМ Пловдив (л.57 и л.78-83), на началника на отдел „Наука, изкуство и култура” Пловдив (л.58) и да са се възползвали от правото си по чл. 19, предл. второ от ЗСт: „Заинтересованата страна, ако е недоволна, може да се отнесе до надлежния окръжен съд, който разрешава препирнята окончателно”.
От анализа на посочените доказателства е видно, че братя Дейкови са изпълнили своето законово и гражданско задължение; не са оспорвали фактите и констатациите на административните власти, включително и факта, че намереното е било заровено на „държавно място”; определено им е било възнаграждение, което ги е удовлетворило и поради това не са го оспорвали пред съда.
Имайки предвид изложеното, твърденията на жалбоподателката, че съкровището „е останало собственост” на братя Дейкови се преценяват от настоящия състав за несъстоятелни. Панагюрското златно съкровище нито за миг не е било в патримониума на откривателите му, тъй като те още същия ден (08.12.1949 г.) „към обяд” вече са го „изсипали на масата” в Околийския народен съвет, както свидетелства Ст. Калпаков (л.86). Да се правят корекции в намеренията на „намирвачите” не е в правото на техните наследници.
Твърденията на г-жа Ангелова, че откритието се е намирало в частен имот, поради което неправилно е определено възнаграждение по чл. 18 вр. чл. 14 от ЗСт вместо да се процедира по реда на чл. 16 от с.закон е несъстоятелно. По делото не е представено нито едно доказателство, от което да е видно първо, че теренът е бил частна собственост, още по-малко на Георги Топалов. По тази причина следва да се приемат за безспорни доказателствата, в които е отразено, че към 08.12.1949 г. „керамидарната фабрика „Мерул”„ е национализирана; съкровището е намерено от работници „при копаене на пръст в района на тухларницата” (л.79), „на държавно място” (л.83). Обстоятелството, че към този момент земята е била с „неуреден статут” (л.16 и 17) или че първия кадастрален и регулационен план на гр. Панагюрище е изработен едва през 1957 г. (л.16) не променя факта, че местото към онзи момент е било държавно, както е записано в документите. На следващо място, ако теренът, в който е било заровено съкровището е бил частен, то е логично този факт да бъде отбелязан някъде в съставените през 1949 и 1950 година документи, напр. доклада или Протокол № 8, по арг. от нормата на чл. 16 от ЗСт, но в нито един от тях името на Георги Топалов не е споменато. Съгласно чл. 16 от ЗСт, ако собственикът на местото и намирвача не са едно и също лице, откритите в частния имот старини принадлежат „по половина на собственика на местото и намирвача”.
Ако жалбоподателката желае да оспори собствеността върху вече регистрирана като публична държавна собственост културна ценност обаче то тя не би могла да стори това инцидентно нито в административно производство пред административния орган, нито пред административния съд, тъй като споровете за собственост се решават по пътя на общото исково производство пред гражданския съд. Към момента обаче няма доказателства за наличие на такъв висящ процес.
Жалбоподателката твърди още, че Държавата не е ставала собственик, тъй като не е откупила съкровището, нито е бил съставен приемо-предавателен протокол при предаването му, нито е било оценено. Съгласно чл. 17 от ЗСт: „Държавата си запазва правото да откупи онези от предвидените в чл. 16 старини, които са нужни за сбирките й, като заплати тяхната стойност на правоимащия.”. Както вече се посочи няма никакви доказателства, от които да се направи извод, че Панагюрското златно съкровище е било намерено в частен имот, поради което не се е стигнало до „откупването” му. По тази причина отсъствието на оценка не влияе върху правото на собственост на Държавата, нито има отношение към претенцията на жалбоподателката за вписване в регистъра по чл. 102 от ЗКН. Съкровището е регистрирано на 29.12.1949 г. в инвентарната книга № 1 на Народния археологичен музей, по-късно през 1974 г. е предадено в Националния исторически музей в изпълнение на Заповед № VІ-93 от 30.01.1974 г. на министъра на културата и именно там се намира сега. С други думи, от 29.12.1949 година до настоящия момент Панагюрското златно съкровище, като движима културна ценност е „национално богатство”.
Предвид изложените фактически и правни съображения съдът намира, че обжалваният акт е издаден при правилно приложение на материалния закон, същият е съобразен с целта на закона и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до неговата отмяна. Жалбата е неоснователна и като такава ще следва да се отхвърли.
Водим от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ оспорването по жалбата на Стефка Иванова Ангелова в частта, с която е поискано да се обяви за нищожен акта на вписване на Панагюрското златно съкровище в Инвентарната книга № 1 на РАМ Пловдив, като процесуално недопустима
В тази част решението има характер на определение, което подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд, в 7-дневен срок от уведомяването на страните.
ОТХВЪРЛЯ оспорването, по жалбата на Стефка Иванова Ангелова от гр. София, срещу писмо изх. № 94-00-597 от 15.06.2012 г., подписано от заместник министъра на културата, в което е обективиран отказ на административния орган за вписване на Панагюрското златно съкровище в Регистъра по чл. 102 от Закона за културното наследство.
Решението в тази част подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от уведомяването на страните.

Г.Х.